Магьосници и Вампири

Магьосници и Вампири

-- Глава 1 --

- Госпожице, събудете се! - изкрещя ми един женски глас.
Отворих очите си и видях пред лицето си Мелинда, моята дойка. Тя беше възрастна жена на около 50те, с черна коса и красиви сини очи... Тя нямаше нито една бръчка, защото нито се усмихваше, нито се намръщваше... Физиономията и беше безразлична.
- Ох, Мелинда... Казваш ми "Госпожице", само ако мама е тук! - казах и аз.
Мелинда нищо не каза. Отви ме и ме дръпна за ръката. Бързо свали копринената ми нощница и ми облече елегантна розовеникава рокля.
- Какво е това, Мелинда? Не обичам този цвят!
Мелинда нищо не каза. Облече ме в отвратителната рокля, въпреки моето несъгласие. Хиляди пъти я попитах защо го прави, но не получих отговор. Накрая се примирих. Тя ме хвана за косата и ме заведе пред огледалото... Взе един стол и насила ме накара да седна.
- О... - започнах аз. - Значи мама е дошла!
- Не говорете! Майка Ви е много ядосана! - отвърна ми тя.
Гледах как очите на Мелинда ме изпиват през огледалото.
- Спри Мелинда! Не ме гледай с този поглед сякаш съм направила нещо! - развиках и се аз.
Мелинда върза косата ми на хубава стегната опашка и сложи короната ми на главата. Да, аз бях принцеса на Магьосниците...
- Слезте долу, моля! - заповяда ми тя. - Аз ще оправя леглото Ви и ще Ви настигна!
Отворих стаята си и започнах да чувам стъпките на мама. Колкото повече слизах по мраморните стълби, толкова по-силни ставаха стъпките и. Пазачите на къщата отвориха железните врати на трапезарията, а мама дори не ме забелязваше.
- Добра дошла, мамо! - казах и аз и се поклоних.
- Благодаря! - отвърна ми тя със студен глас.
Тя ми махна с ръка и ме покани на масата. Прислужничките ми започнаха да сервират какви ли не ястия... Накрая мама им заповяда да се оттеглят.
- Ще остана няколко дни! Чакам специални гости! - започна мама с все същия студен глас.
Майка ми, великата магьосница Лукресия чака специални гости... Тя не обича гостите. Тя не обича никого!
- Много ми е любопитно какви ще са ти гостите! - отвърнах и аз с насмешка.
- Моля? - попита ме тя.
- Съжалявам! - отвърнах и сведох поглед.
- Съжаляваш?
- Моля да бъда извинена! - казах и се оттеглих от масата.
- Нямах това предвид! - кресна мама зад мен.
Обърнах се и отново седнах на масата. Започнахме да се храним без да си говорим. По очите и различавах, че иска да ми каже нещо, но гордостта и не и го позволяваше!
- Да не би да чакаш някое благородно семейство на магьосници, мамо? - попитах я аз.
- Може да се каже... Но те не са магьосници! - отвърна тя, гледайки през прозореца.
- Добре, тогава аз няма да се меся! - отвърнах аз.
- Точно ти ще присъстваш! - каза ми тя с любимия и студен глас.
Майка ми не беше кой знае колко възрастна жена... Говори се, че магьосниците трябва да раждат млади, за да може децата им да наследят силите им... Лукресия, моята майка, е жена с черна коса и уникално красиви сини очи... Всички магьосници изглеждаха еднакво, но не и майка! С нея никоя не можеше да се сравни! Усетих стъпките на Мелинда зад себе си и се уплаших.
- Ох, Мелинда! Спри да ме стряскаш така! - развиках се аз.
- Не говори така на...
Аз прекъснах майка ми като и махнах с ръка да млъкне.
- Изчезни от погледа ми!!! - разкрещя ми се тя. - Мелинда, постарай се тя да го направи!
Не беше редно да махаш с ръка срещу някой с по-висок ранг от теб. Майка можеше да ме съди за това, но тя нямаше да го направи, защото след войната срещу вампирите само аз и останах! Искам да кажа, че баща ми и брат ми умряха в тази война! Мелинда ме хвана за ръката и ме дърпаше до моята стая...
- Защо го правите? - попита ме тя. - Нима искате да си навлечете проблеми?
- Не, напротив... Просто не знам какво ми стана! - отвърнах аз.
- Можете да пробвате ръкомахането си върху прислугата в кухнята!
- И как да го пробвам там, когато ми е забранено да влизам в кухнята? - неусетно започнах да плача.
Имах чувството, че всички могат да правят каквото си поискат, а аз принцесата на магьосниците да съм като затворница. Никога не разбрах защо майка ми ме държи затворена в този ужасен замък! Единствения човек, който най-много виждах беше Мелинда... Дори забравях прислужничките си. Не знаех имената им, не знаех нищо за тях. Не знаех нищо и за света! Света, в който живея беше изолиран от всичко живо!
- Госпожице... Не плачете, моля Ви! - чух милия глас на Мелинда.
Беше ми забранено дори да плача... Винаги съм искала да избягам от този ужасен свят, но очите на майка ми щяха да ме намерят навсякъде! Избърсах сълзите си с кърпичката, която дойката ми ми подаде. Станах от леглото си и отидох до прозореца. През него виждах красиви неща... Зелените гори, хубави и високи планини, красивите реки... Пеенето на птичките ми беше най-любимото. Гледах този свят и си мечтаех да съм част от него, но знаех, че за мен няма място там! Как една магьосница ще се осмели да отиде при тези прекрасни създания? Беше факт, че дори и животните ни мразят. Никога нямаше да бъда обичана. Единствените, които ме обичаха бяха Мелинда и прислужниците ми. Дори не съм сигурна дали и те ме обичаха. Чух силни стъпки да се изкачват по стълбите до моята стая. Стъпките изведнъж спряха, но ми се струваше, че спряха пред моята стая. Вратата се отвори и се показа лицето на майка ми.
- Мелинда, приготви Скарлет за сън! - разкомандва се майка ми.
Мелинда изпълни всичко. Съблече ужасната ми рокля и ме облече в копринената ми нощница. Извади от гардероба някаква и за мама.
- Благодаря за нощницата! Днес ще спя при дъщеря си! - каза тя и се преоблече.
Мелинда се поклони и излезе, а аз бях щастлива, че майка ми ме нарича по име. Легнахме си и аз силно я прегърнах. Колкото и студено да беше излъчването и, в нея имаше някаква топлинка. Топлинка, която тя показваше само пред мен, като на любима дъщеря. Не помня кога съм заспала.

Магьосници и Вампири

-- Глава 2 --

Събудих се и заварих майка пред огледалото.
- Добро утро! - каза тя със студен глас.
- Добро да е! - промълвих.
Тя се оправи и излезе. След няколко минути Мелинда влезе и ми каза:
- Добро утро, Госпожице! Ставайте! Трябва да Ви приготвим! Скоро майка Ви ще посрещне гостите си!
Поради някаква причина на Мелинда и беше забранено да се обръща към майка с "Господарке"... Може би тази жена работеше от доста време за нея? Живота на Мелинда си оставаше загадка за мен. Както и да е, станах и се запътих към огледалото. Моята мила дойка се размина с мен и ми оправи леглото. След като съблякох нощницата си, отворих вратата на гардероба, но тя беше затворена обратно от Мелинда.
- Какво правиш? - попитах я аз.
- Не си го и помисляйте! - каза ми тя. - Ще облечете тази рокля!
Мелинда извади от една червеникава кутия една доста дълга, сивкава рокля. Не че не обичах сивото, но някак нямаше да ми стои добре. Но какво можех да направя срещу дойката си, когато майка ми е тук? Тя ми помогна да облека роклята. Всъщност не изглеждаше толкова зле, колкото си мислех. От друга малка кутийка Мелинда извади едно колие. Беше толкова красиво, че не престанах да го гледам. След това ми оправи косата и сложи короната на главата ми. Моята корона не беше голяма, колкото на мама. Тази корона ми придаваше доста младежки вид, какъвто всъщност имах. Чудех се какви ли ще са специалните гости на майка? Да не би вече да ми беше намерила годеник? Не исках да се омъжвам толкова млада, но нямаше как... Сега съм на 17, вече трябваше да имам дете, но майка ме изпъди в този замък и остана без наследник. Така беше за магьосниците. Мислите ми бяха прекъснати от Мелинда, която със строг поглед ме гледаше.
- Какво има пък сега? - попитах я аз.
- Не ме ли чухте, когато Ви казвах, че трябва да слезем долу?
Наистина не бях чула Мелинда. Тя бързо отиде до вратата и я отвори. Със същото темпо вървеше пред мен и заповяда на пазачите да отворят железните порти към трапезарията. Аз бързах да тичам по мраморните стълби, за да я достигна, но не успявах. "Как може да е толкова бърза?" мислих си аз... Влязохме в огромната трапезария, а близо до прозорците стояха майка ми и още двама непознати мъже.
- Позволете! - прекъсна тишината Мелинда.
- О! - възкликна майка. - Господа, това е дъщеря ми Скарлет и нейната дойка Мелинда!
Майка махна с ръка на Мелинда да се оттегли, а мен покани да седна на масата. След миг майка ми и аз стояхме срещу двамата непознати.
- Лукресия, дъщеря ти е много красива! - започна един от мъжете.
Аз станах от стола си и се развиках:
- Как се осмеляваш да говориш така на майка ми? Тя е Кралицата на...
- Замълчи, Скарлет! - изсъска майка.
Млъкнах и отново седнах. Изчервих се от срам, а по-младия от мъжете беше готов да избухне в смях.
- Моля да извиниш дъщеря ми, Алистър! - каза майка, поглеждайки към мен.
Алистър ли? Това име ми беше много познато. Алистър е доста могъщ вампир, въпреки че не е Господар на вампирите.
- Алистър? - промълвих аз.
Усетих в ръката си Сенчестата си топка. Това беше една от най-слабите ни магии, но беше достатъчно силна, за да изпрати човек в болница за доста дълго време.
- Каза ли нещо? - попита ме майка.
Не отговорих. Станах и запратих топката по мъжа убил баща ми и брат ми. Алистър я избегна, а синът му остана спокоен, пиейки виното си. След минута друга топка обикаляше в ръката ми, чакайки да я запратя по врага си. Но в това време чух глас в главата ми.
- Не го прави! Не можеш да го убиеш с това!
Кой ми говореше? Баща ми, брат ми или просто онова момче, което седеше и си пиеше виното? Не спрях топката си, а я запратих по младежа.
- Красива топчица, но тя не може да се сравнява с моите сили! - каза той.
Наблюдавах го как унищожава Сенчестата ми топка... Изведнъж майка ми се озова пред мен и ми удари доста силен шамар и аз паднах на земята.
- Какво си мислиш, че правиш?! - разкрещя се тя.
Станах и и викнах:
- Как може да говориш с тези жалки същества? Те погубиха баща ми и брат ми!
- Не говори неща, за които нищо не знаеш! - изсъска майка. - Ние също сме им отнели най-скъпото!
- Или моята майка и сестра ми! - каза момчето.
- Владимир... - погледна го Алистър с умоляващ поглед.
Майка ми ми се скара хубаво, но и аз си го търсех. Реагирах без да изслушам, това което имаха да ми кажат. Потънала в земята от срам, майка ми не можеше да продължи разговора. Никой не остана да вечеря. Няколко от прислужничките ми дойдоха в трапезарията, поклониха ни се и зачакаха заповеди.
- Покажете на господата къде ще спят! - заповяда майка.
Прислужниците изведоха Алистър и Владимир, а майка без да ми каже и дума се оттегли. Качих се в стаята си, а там заварих Мелинда. Затичах се към нея и я прегърнах. Започнах да плача, а тя ме галеше по главата.
- Недейте да плачете, Госпожице! - каза ми тя с мил и тих глас.
Не и отговорих, докато не се успокоих.
- Защо Мелинда, защо? - започнах аз. - Защо мама предава магьосниците като сключва примирие с тези, които отнеха мъжа и и сина и?
- Не знам! - отвърна ми Мелинда, галейки ме по косата. - Но я разберете! Майка Ви не е толкова силна и могъща, колкото беше преди!
Да, сигурно това беше причината. Майка ми вече не е толкова силна, защото аз раста. Така е при магьосниците... Колкото по-голямо става детето ти, толкова повече ти отслабваш. Тя не искаше аз да имам деца, за да може поне една жена в семейството ни да запази абсолютно всичките си сили, но тъй като брат ми вече не е сред живите, тя силно щеше да желае да имам дете. Обаче как щеше да стане? Вече прекрачих границата на раждаемостта и не мога да се върна назад. А след около 2 седмици щях да стана на 18 и вече беше почти невъзможно да родя здраво дете, което да ми отнеме силите, когато расте.
- Мелинда... Мислиш ли, че майка ще ме омъжи?
- Какво говорите? Вече е късно за това, Госпожице! - отвърна ми тя.
Винаги съм искала да съм момче. Мъжете магьосници не губят силите си, когато децата им растат. Обаче, щом Мелинда казва, че вече е късно за това, значи наистина е така! Мога да имам мъж, но не и деца! Зарадвана помолих Мелинда да ми помогне да си легна. Тя направи всичко и легна на другото легло, за да ми прави компания през нощта!